На 9 юни 1999 година българският футбол се сбогува с една от най-емблематичните си фигури – Христо Стоичков. Срещу един от най-силните съперници в Европа – Англия – на стадион „Българска армия“ в София, Камата изигра последния си мач с националната фланелка. Този двубой, част от квалификациите за европейско първенство, завърши с равенство 1:1, но за българската публика той имаше далеч по-дълбоко значение от крайния резултат.
Символично и емоционално, Христо Стоичков беше заменен малко преди последния съдийски сигнал – на 75-ата минута. Смяната не беше тактическа, а жест на признание. Публиката, изпълнила до краен предел трибуните, се изправи на крака и го изпрати с бурни аплодисменти и скандирания, които звучаха познато, но този път носеха и тъга – „Ицо, Ицо, Ицо“. Това беше момент на благодарност към човек, който с играта си години наред вдъхновяваше милиони.
Още преди първия съдийски сигнал на този специален мач, Стоичков показа уважението си към две ключови фигури в своята кариера – Йохан Кройф и Димитър Пенев. Прегръщайки ги едновременно, той сякаш отдаде дължимото на пътя, който го превърна в световна футболна икона. Този жест беше символ на признателност – към треньори, които му дадоха шанс, и към хора, които оформиха неговия дух на победител.
За националния отбор на България Христо Стоичков изигра общо 83 мача и отбеляза 37 гола. Но неговото значение не се измерва само в статистики. Той беше лидер, вдъхновител и олицетворение на златното поколение на българския футбол. Всеки негов мач с националната фланелка беше шоу – не само заради головете, но и заради страстта, характера и гордостта, с която я носеше.
Така, на онзи юнски ден през 1999 година, българският футбол се прости не с един играч, а с цяла епоха. Христо Стоичков напусна терена на „Българска армия“, но остана завинаги в сърцата на феновете – като символ на българската мечта, осъществена с талант, труд и непоколебима вяра в себе си.
About The Author
