Продължавам анализа на сезон 2024-25 с темите, които не са свързани пряко със случващото се на терена, но са тези, които определят качеството му.
Левски като клуб и най-вече като комерсиален бранд продължи своето развитие и през сезона 2024-25 в светлината на разрастващия се конфликт между мажоритарния собственик Наско Сираков и част от привържениците, която все повече се увеличава. Последната футболна година обаче показва и че този конфликт, който се превръща в част от ежедневието на Левски и фундаментална част от неговия живот, не може да бъде разглежда едностранно. А именно като последствие от сблъсъка на двете най-големи фигури в клуба през XXI век. Не само на „Герена“, но и в по-широкия футболен свят все повече се задълбочава една тенденция, върху която се пренасят, повече интуитивно, и събитията в Левски.
А тази тенденция е сблъсъкът между два модела. Първият е класическият, в който в основата се намира естественият стремеж на един клуб да се състезава, да печели трофеи и да споделя пътя и изживяването със своите привърженици. Вторият е модерният, или нека го наречен дори американски, в който футболът е вече шоу само по себе си, в който финансовият приход се е превърнал в единственото измерение за успеха и е надхвърлил в това отношение значението на състезанието. Казано с други думи – мачът е само фонът и причината да бъдат продавани на зрителите най-скъпите пуканки в света.
Сигурен съм, че може да звучи претенциозно, а в някаква степен и отвлечено, но сблъсъкът между двата модела, който доминира световната сцена, има свои ярки белези. Тези белези могат да се срещнат от двете страни на това, което в Левски се нарича „разделение“. Про-Стоилов са класическите привърженици, за които „сините“ преди всичко означават битка за трофеи и доминация на терена. Те започват от там, че не могат да простят раздялата със Стоилов като треньор, който носи успеха и най-вече невъзможността той да бъде успешно заменен. Про-Сираков са новият тип привърженици, за преобладаващата част Левски е достъпно и основно развлечение, което е достъпно, не е локално, а спортното състезание е пожелателно, но не и основополагащо. Тоест дали Левски печели или не, това не може да развали техният купон. Върху последните се базира комерсиалната концепция, която включва приравняването на понятие като потребление и лоялност. Те спокойно могат да бъдат наречени и футболни туристи, независимо от това къде живеят.
И ако моделът на модерния футбол, който включва още съвременни стадиони, телевизионно и дигитално присъствие и глобализиране на бранда, в Левски се проявява частично, но и в много по-голяма степен спрямо останалите български клубове. Тоест на база на огромната маса привърженици, Левски е изпреварил драстично останалите и гребе с пълни шепи от модерния футбол, дори и без да разполага с всички „необходими“ условия.
Тук е и основната новина. В сблъсъка на двата модела трудно могат да се предвидят обстоятелства, при които в краткосрочен план ще надделее единият от тях. Нито липсата на адекватни резултати ще създаде критична маса, нито модерните и комерсиални постижения, които са безспорни, ще обединят привържениците зад Сираков. Ако обаче Левски създаде успешен отбор, който си върне доминантната роля, тогава и противниците на Сираков биха могли постепенно да забравят претенциите си. Ако комерсиалните постижения и по-точно финансовите потоци тръгнат рязко надолу и Левски не може да захранва растящите си разходи, то евентуално би могло да се предвиди, че ще настъпи промяна по върховете. Но пък трудно ще се смени самият модел.
Числовото изражение на постиженията изглежда скромно. Левски привлича на мач средно под 10 000 зрители, което едновременно е невпечатляващо за европейските мащаби и чудовищно много за българските. Но пък не е непреодолима граница за никого, защото видимо не стряска доминанта Лудогорец, който „компенсира“ с вложения на собствениците, а по същия път върви и Черно море. Тоест ролята на Левски като доминант на комерсиалния фронт от гледна точка на приноса на привържениците му като финанси няма да му отреди и за в бъдеще повече от поддържаща и второстепенна роля на терена.
Ръководство
Казаното по-горе изглежда като добра новина за ръководството на клуба, което стана пословично в последния сезон с липсата си на амбиции, мълчанието по темата, оправданията и обясненията на спортните резултати, които стават все по-дръзки и в някаква степен арогантни съпоставимо с традициите на Левски.
Новината за привържениците на класическия модел е, че нещата едва ли скоро ще се променят по отношение на преследването на резултати и успехи. Последният сезон донесе парадокса треньорът Станислав Генчев да бъде най-амбициозният в клуба, като единствен декларира шампионската титла като задължителна цел. Странно е, че това му коства главата и чак след това и назначаването на заместника Хулио Веласкес, ръководството на клуба обяви значително по-скромни цели – класиране за европейските турнири. Цели, които Веласкес с лекота постигна в състояние на абсолютен комфорт до степен на героизиране на битката срещу клубове като Черно море и Арда. Последното звучи обидно за „класиците“ и не прави особено впечатление на „модерните“.
Ръководството на клуба обаче сякаш се зарази от безболезненото преминаване през сезона и пренесе поведението си и на други нива. Така например постепенно заглъхна шумът около плановете за строежа на нов стадион, където се беше създало впечатление, че Левски ще иска да се конкурира с ЦСКА, който ще е готов със своето съоражение в началото на следващия сезон. Независимо че се проведе и извънредно общо събрание, а привърженици на клуба се срещнаха по темата и с политически лидери и управници, темата мина на заден план. Което видимо не стресира никого.
Важна новина, която остана също на заден план, е подготвяното абдикиране и от мнимите спортни цели. След Общото събрание на клуба мажоритарния акционер Наско Сираков обяви, че няма как да прави дългосрочни планове за развитие на отбора при очертаващия се като изтичащ договор с генералния спонсор „Палмсбет“. По нищо не личи, че Левски иска да избяга от тази зависимост между клуб и спонсор, а още по-малко, че сегашното му ръководство има капацитета да го направи.
Заговори се обаче и за смяна на спонсора, която може да се случи още преди изтичането на договора на „Палмсбет“ след една година, но тя съвпадна и с вътрешни процеси в компанията, свързани с напускането на ключови служители, под една или друга форма свързани с Левски. Широко разпространени са и слуховете за промяна в мажоритарната собственост, която се очаква през август или по-точно след края на участието в европейските турнири, както и откъслечни потвърждения по темата, но засега няма конкретни процеси или поне такива, които да не текат зад кадър. При всички случаи евентуални промени в собствеността са свързани и с политически маневри и познати лица, които сякаш никога не са си тръгвали от „Герена“ през последните години.
Привърженици
Привържениците на Левски нямат единна позиция по темата как биха искали да изглежда любимият им клуб и последния сезон не доведе до никакво доближаване на позициите. Нещата се представят елементарно като сблъсък на подкрепящи и неподкрепящи Сираков (последните и с мними властови амбиции) и ситуацията изглежда патова.
Същевременно обаче е факт, че по отношение на финансовия принос на привържениците към клуба няма отлив. Напротив – продажбите на официалния екип са по-добри и компенсират спад в посещаемостта и прихода от билети, които не са фатални. Последните се отдават и на неучастието в европейските турнири, което показва отношение към бъдещето. За Левски ще бъде абсолютно достатъчно да се класира на призово място, да играе няколко мача в квалификациите за турнирите и да държи нивото на комерсиални приходи. Славата остава за конкурентите.
About The Author
