Има моменти в живота, когато думите са твърде слаби, за да понесат тежестта на чувствата ни. Докато седя и пиша тези редове, се опитвам да намеря правилния начин да изразя нещо, което дълго време живее тихо в сърцето ми. Валентин Илиев не беше просто моят син — той беше светлината, която озаряваше пътя ми, душата, която ме научи повече на любов, търпение и сила, отколкото някой друг. Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че той се роди с мисия, и тази мисия остави траен отпечатък в живота ми.
Още от самото начало Валентин носеше искра, която го отличаваше. Имаше нещо специално в погледа му, в начина, по който гледаше на света — с тиха увереност и широко отворено сърце. Не му трябваха много думи, за да бъде разбран — самото му присъствие изпълваше пространството с топлина. Като родител е трудно да обясниш как *просто знаеш*, че детето ти е необикновено — не заради постижения или награди, а заради чистотата на душата му. Такъв беше Валентин.
Да го отглеждам не винаги беше лесно, но винаги беше смислено. Споделяхме трудности, смях и онези тихи моменти, които често казват повече от всяка дума. Най-много ценя не големите събития, а обикновените, ежедневни мигове — сутрешните ни разговори, вътрешните ни шеги, начинът, по който винаги усещаше, когато имам нужда от подкрепа, без да казвам нищо. Тези спомени са дълбоко вплетени в същността ми и ги нося със себе си всеки ден.
Животът често изпитва дълбочината на любовта ни, особено когато времето изглежда прекалено кратко или несправедливо. Но дори и в загубата — ако това е нашата съдба — любовта не изчезва. Тя се променя, разраства се. Може би Валентин вече не върви до мен по същия начин, но духът му е с мен във всяка мисъл, във всеки спомен, във всяка стъпка напред. И точно този дух ме води напред, напомняйки ми, че имах благословията да бъда негов родител.
Затова, когато казвам „Знам, че ти беше моето специално дете, Валентин Илиев“, това не е просто изречение. Това е истина, която отеква в цялото ми същество. Това е мълчаливо обещание никога да не позволя споменът за него да избледнее — да продължа да почитам красивия живот, който живя, и да пазя онази връзка, която дори времето не може да разруши.