За работата на Хулио Веласкес:
Лафчис признава критиките към Хулио Веласкес, особено довода, че испанският треньор може би не разбира напълно клуба, в който работи. Въпреки това, той вярва, че Веласкес, идващ от добра треньорска школа, ще се научи. Докато отбелязва, че Веласкес няма история на “чудеса” с големи отбори, Лафчис подкрепя решението да му бъде позволено да довърши сезона, подчертавайки, че истинската работа на един треньор, особено по отношение на подготовката и селекцията на играчи, може да бъде оценена само след цял сезон.
За играчите на Левски и състоянието на българския футбол:
Лафчис подчертава, че трима или четирима играчи са се откроили в Левски, но като цяло отборът страда от липса на класни футболисти. Той обяснява това с финансовите ограничения на Левски, които им пречат да привличат висококачествени играчи, за разлика от съперници като ЦСКА, които са привлекли опитни национали през миналия сезон. Той също така се оплаква от цялостно ниското ниво на българския футбол, което прави малко вероятно привличането на изключителни чуждестранни играчи. Вместо това, той предлага да се фокусира върху развитието на млади чуждестранни таланти и, което е от решаващо значение, налагането на играчи от собствената школа на Левски. Той посочва тревожната тенденция големите български клубове да имат малко, или изобщо никакви, местни играчи, което той смята за “катастрофално” за националния отбор и обезсърчително за младите амбициозни футболисти.
За новото правило на Българския футболен съюз (БФС) за български играчи:
Въпреки че отказва да коментира директно действията на БФС, Лафчис е съгласен, че са необходими мерки за справяне с липсата на игрово време за младите български футболисти. Той набляга на важността играчи на възраст между 18 и 22 години да получават редовен опит в мачове, дори и в по-ниските лиги, тъй като само тренировките с първия отбор не са достатъчни за развитие. Той прави паралел с други нации, където на младите таланти се дават възможности и им се доверяват треньорите, дори и да правят грешки. Той вярва, че България има добри млади таланти, но те не натрупват необходимия опит, защото не играят в мачове от първия отбор.
За бъдещето на Левски и плановете за стадион:
Лафчис изразява песимизъм относно финансовото бъдеще на Левски и изграждането на нов стадион без държавна намеса. Той твърди, че дълговете възникват от неразумно харчене на пари и че настоящият ограничен бюджет на Левски им пречи да се конкурират финансово с отбори като Лудогорец. Той подчертава дисбаланса, въпреки че Левски и ЦСКА имат огромни фенски маси и последният изгражда нова арена. За да построи Левски нов стадион, което е огромен разход, той смята, че е “абсолютно невъзможно” без държавно участие. Той критично сравнява ситуацията в България с Румъния, където са построени множество стадиони със значителни държавни инвестиции, поставяйки под въпрос приоритетите на България, като се има предвид разходите ѝ за въоръжение пред спорт, образование и здравеопазване.
За нуждата на Левски от “богат собственик” или “бащица”:
Лафчис отхвърля идеята, че Левски няма нужда от “бащица” (богат собственик), разграничавайки тези, които наистина обичат клуба, от тези, които търсят лична изгода. Той предлага да се намери решение. Той посочва модели като Реал Мадрид и Барселона, които са собственост на техните големи фенски маси чрез членски внос и избори, което ги прави независими от едно лице. Той вярва, че тези модели намират големи спонсори и че клубовете не могат да постигнат своите желания “без намигане от държавата”, което предполага нужда от благоприятни условия или сътрудничество за улесняване на големи проекти като развитието на стадион.
За Сдружение “Левски на левскарите”:
По отношение на идеята за сдружение “Левски на левскарите”, Лафчис е несигурен относно неговата жизнеспособност, заявявайки, че то изисква значително самоотрицание и внимателно планиране, а не проба-грешка. Той заключава, че замесените във футбола трябва проактивно да търсят най-добрите финансов
и решения.
About The Author
