Откакто лятото възвести пристигането на Александър Томаш в ЦСКА София, въздухът е изпълнен с изявления. Той знае къде се намира, заяви той. Философията, която защитава, твърди той, резонира със самата ДНК на най-титулувания клуб на България. Смела увертюра, обещаваща хармонично съчетание от традиция и иновации.
И все пак, с развитието на сезона, дисонансна нотка пронизва фанфарите. Истината, сурова и неоспорима, е, че провъзгласената философия на Томаш намира своята мелодия само в малка част от мачовете. През лъвския пай от времето този ансамбъл на ЦСКА, събран със значителни ресурси и подхранван под ръководството на Томаш в продължение на осем дълги месеца, сякаш прави едно нещо преди всичко друго: отблъсква.
И нека бъдем недвусмислено ясни – това не е просто оплакване над резултата. Макар самите резултати отдавна да са накарали 46-годишния специалист да си стегне багажа от тренировъчните бази в Панчарево, по-дълбокият проблем се крие в това как. Представленията, тактическите избори, самата структура на подхода на отбора често са в ярък контраст с атакуващия, доминиращ футбол, който човек очаква и всъщност изисква от клуб от ранга на ЦСКА.
Къде са сложните подавания, плавното движение, безмилостният натиск, които би трябвало да въплъщават философия, съобразена с печелившата ДНК? Вместо това често сме свидетели на отбор, който сякаш е доволен да поема напрежение, разчитайки на индивидуален блясък или защитна устойчивост, вместо да диктува темпото и да налага волята си. Обещаната симфония от атакуваща мощ твърде често се е превърнала в стряскаща какофония от разединени усилия.
Въпросът тогава виси тежко във въздуха: наистина ли Александър Томаш ръководи отбор, който разбира и въплъщава неговата визия, или сме свидетели на продължително упражнение в квадратни колчета и кръгли дупки? Ресурсите бяха налице, времето беше инвестирано. И все пак, постоянното разминаване между възвишените изявления и често невдъхновяващата реалност на терена изисква сериозно преосмисляне.
Страстните фенове на ЦСКА заслужават повече от просто реторика. Те копнеят за отбор, който атакува целенасочено, защитава с интелигентност и в крайна сметка печели с убеждение. Тромпетът може да е звучел уверено през лятото, но настоящото изпълнение отеква с различна, далеч по-малко вдъхновяваща мелодия. Време е да се запитаме: кога симфонията най-накрая ще се приведе в съответствие със смелите изявления на диригента?
About The Author
