Според мен треньорът Александър Томаш не може да се справи със ситуацията в ЦСКА София. Ето, казах го. Като заклет фен на армейците, тези думи не идват лесно. Всяка фибра от моето същество иска да кърви червено и да види как нашите момчета вдигат трофеи. Но понякога любовта означава да бъдеш честен, дори когато щипе.
Казват, че Томаш сякаш може да играе хандбал, уж живее и диша красивата игра. Виждате го да крачи по страничната линия, картина на страст, сякаш потопен във всяко подаване и шпагат. Но очевидно, бидейки толкова близо до линията, той не вижда много неща, които са очевидно очевидни от трибуните, от нашите дневни, от самото сърце на верните фенове на ЦСКА.
Да, аз съм фен на ЦСКА, до мозъка на костите си. Ревът на софийската публика, емблематичните червено-бели, историята – всичко това е запечатано в душата ми. И естествено, искам отборът да печели. Всеки един мач, всяка една титла. Но това, което казват, звучи вярно: не на всяка цена. Не с цената на разединени тактики, съмнителни смени и видима липса на сплотеност на терена.
Напоследък гледането на ЦСКА се усеща по-малко като вълнуваща битка и по-скоро като разочароващ пъзел с липсващи парчета. Виждаме проблясъци на блясък, отделни моменти на магия, но колективната симфония, за която копнеем, добре смазаната машина, която смазва противниците – просто я няма постоянно.
Дали е липса на тактическа гъвкавост? Дали е неспособност да се мотивират играчите постоянно да се представят на върха на възможностите си? Или може би, както предполагат някои слухове, има разминаване между визията на треньора и изпълнението на играчите? Каквато и да е причината, настоящата траектория изглежда обезпокоителна, далеч от доминиращата сила, която знаем, че ЦСКА София може и трябва да бъде.
Ние, феновете, не сме слепи. Виждаме трудностите, загубените точки, пропуснатите възможности. Страстта ни гори яростно, а очакванията ни са високи, както би трябвало да бъдат за клуб от ранга на ЦСКА. Заслужаваме отбор, който се бори с хъс, играе с интелигентност и въплъщава победния дух, вкоренен в нашата история.
Това не е призив за незабавни промени, а е искрен апел за критична самооценка. За ясен поглед върху това, което не работи, и решителна промяна към печеливша формула. Треньорът Томаш може и да живее и диша футбол, но може би е време за нова перспектива, нов поглед, за да видим наистина от какво се нуждае ЦСКА София, за да си върне полагащото му се място на върха.
Любовта към клуба остава непоколебима. Надеждата за по-светло бъдеще продължава. Но точно сега, от гледна точка на този запален фен, промяната в посоката се усеща не само необходима, но и абсолютно жизненоважна. Да се надяваме, че властимащите наблюдават отблизо и са готови да вземат трудните решения, необходими за разпалване на огъня на ЦСКА София. Защото, честно казано, свирката сякаш става все по-силна.
About The Author
