Бившият собственик и президент на Левски София Томас Лафчис наскоро даде ексклузивно интервю за „Тема Спорт“, предлагайки задълбочен поглед върху настоящата посока на развитие на клуба. Футболният ветеран сподели вижданията си за управлението под ръководството на Наско Сираков, последните представяния на отбора и по-широкото бъдеще на клуба. С наследството си като играч и ръководител, донесъл множество титли и купи на отбора, Лафчис внася опитен и критичен поглед върху текущите предизвикателства, пред които е изправен Левски днес.
Една от централните теми, които Лафчис засегна, беше финансовата нестабилност, която продължава да измъчва клуба. Според него дълговете се натрупват, когато парите се харчат безотговорно – особено пари, които всъщност не са налични. Той подчерта, че с ограничения бюджет, с който Левски работи в момента, конкурирането с финансово по-добри отбори като Лудогорец е нереалистично. Докато феновете разбираемо мечтаят за по-добри дни и по-силни представяния, финансовият дисбаланс в българския футбол остава упорит проблем. Левски, подобно на ЦСКА, се радва на широка подкрепа, доказателство за което са препълнените стадиони по време на големи мачове. Само ентусиазмът обаче не може да преодолее икономическата пропаст.
Лафчис засегна и мечтата за построяване на нов стадион за Левски. Въпреки общественото вълнение относно модернизирането на футболната инфраструктура, той повдигна ключов въпрос – кой ще плати сметката? Той припомни как дори относително скромен данъчен дълг от пет милиона лева отне повече от десетилетие, за да се разреши. От негова гледна точка идеята за построяване на нов стадион без значителна държавна подкрепа е чиста фантазия. За разлика от съседни страни като Румъния, където държавата е финансирала изграждането на над десет модерни стадиона, България все още не е демонстрирала подобен ангажимент към спортната си инфраструктура.
Позовавайки се на инвестициите на Румъния – стадиони с капацитет от 15 000 до 60 000 зрители и годишен спортен бюджет, достигащ до 400 милиона – Лафчис предположи, че и България трябва да е способна на подобни постижения. Той обаче критикува приоритетите на българското правителство, оплаквайки се, че вместо да се инвестира в основни области като спорт, образование и здравеопазване, публичните средства се пренасочват към военни разходи. Той определи тази тенденция като късоглед и обезсърчаващ, особено когато основните обществени услуги продължават да страдат.
В заключение, Лафчис обрисува отрезвяваща картина на българския футбол и националните приоритети. Докато феновете се вкопчват в надеждата, а страстта подхранва спорта, той вярва, че без структурна подкрепа и рационално финансово планиране, трайна промяна е малко вероятна. Мечтите за нов стадион и по-силен Левски може да си останат само това – мечти – освен ако футболното ръководство и държавата не намерят начин да работят заедно за по-устойчиво бъдеще.
About The Author
